След продължителен спор между Гърция и Република Македония относно името на последната, през 2018 г. най-накрая беше постигнато Преспанското споразумение, с което името ѝ беше променено на Република Северна Македония. На 4 юли 2018 г. се проведе първото заседание на Смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси, създадена съгласно Договора за приятелство между двете държави, подписан през август 2017 г. в Скопие. След редица последвали заседания, повечето от наболелите въпроси остават нерешени, а споровете се изострят допълнително. Не само разделящи въпроси, свързани със съвременната история, но дори и теми като държавата на цар Самуил отпреди десет века остават ожесточено оспорвани. България стигна дотам да блокира присъединяването на Република Северна Македония към ЕС. Подобни случаи разкриват непреходното значение на историческите спорове на Балканите – не само в политически, но и в академичен план.
Нациите на Балканите възникват в рамките на Османската (и отчасти на Хабсбургската) империя по време на национални „възраждания“ през XIX и в по-малка степен през XX век. Повечето от съвременните балкански нации са формирани въз основа на средновековни етноси или народи, а някои от тях дори могат да търсят предците си в античността. Историята се превръща в основен инструмент за формиране на националната идентичност, като за разлика от Запада, Средновековието (заедно с античността при гърците, румънците и албанците) се възприема като славна и блестяща епоха, за разлика от османските „тъмни векове“. Национал(истич)ни просветители и любители историци от този романтичен период на историографията с ентусиазъм откриват прадедите на своите народи или нации и превъзнасят техните дела и творения. Етнонимите, произходът, етногенезисът, както и политическите образувания, белязани от определено етническо име, стават изключително важни в процеса на структуриране на собственото минало и на откъсването му от това на другите. Военната слава, собствената държавност и църква са особено ценени, както и културните завоевания в литературното и художественото поле. В същото време „изконни“ врагове възкръсват в нови съперничества.
Националните държави на Балканите възникват в различни исторически моменти чрез отделяне от Османската империя, с подкрепа от страна на Великите сили, обикновено около малко ядро, което постепенно се разширява за сметка на империята. Държавите развиват свои национални образователни системи и академични институции (университети, академии на науките, музеи и т.н.), където историята отново е основен ресурс за изграждане на нацията. „Романтичното“ писане на история е заменено от „научна“ или „критична“ историография, която обаче е националистическа. Създават се големи национални разкази, които имат за цел да потвърдят ранното съществуване и историческата приемственост на „нацията“ и нейните права върху настояща или заветна територия. Общият стремеж е да се обособят грижливо народи и територии, които да се присвоят, в рязък контраст с доста „смътната“ етническа и династична картина от миналото, представяща скитащи варварски племена, етнически смесени империи и също толкова смесени феодални „държави“ с постоянно променящи се територии и граници. Нещо повече, всички млади национални държави имат свои иредентистки и „обединителни“ амбиции и претендират за територии и население извън своята настояща територия. И в този стремеж историята е от изключителна важност за легитимиране на „исторически права“ върху територии и население, които принадлежали на „собствените“ средновековни държави. Историците от съседни нации водят битки, а в някои случаи и продължителни историографски войни, посветени на минало господство върху определени територии, исторически образувания и наследства, за да докажат „правото“ на своята нация срещу претенциите на съперниците. Някои народи (като албанския и македонския) се появяват на сцената по-късно и техните историци полагат по-големи усилия да им извоюват място в историята, вече заето и разделено от други национални историци в полза на техните народи.
Най-известните и влиятелни професионални балкански историци от „първото поколение“ разработват големите национални разкази и се включват в историографски битки. Достатъчно е да споменем гръцкия историк Константинос Папаригопулос, сръбския Стоян Новакович, румънския Николае Йорга и българския Васил Златарски. В интерес на истината, това са отлични учени, които владеят множество езици и различни изследователски методи. Те вярват в „научната“ история, в „обективността“ и в (единствената) „истина“. И все пак, интересът им към историята и страстта им към нея идват от това, че служат на нацията си: доказвайки нейните „исторически права“, те подхранват националната гордост и онова, което най-общо може да се определи като „апология“ на собствената им нация. Противоречията между изповядваните идеали за „обективност“, от една страна, и националистическата партизанщина, от друга, почти не биват забелязвани или признати. Този национално-изграждащ тип историография доминира до Втората световна война и след кратко „интернационалистическо“ прекъсване в ранния следвоенен социалистически период се завръща решително през 60-те години на ХХ век. Този вид историография аз и изследователският екип възнамеряваме да преразгледаме по критичен и сравнителен начин, разкривайки нейните основни идеологически предпоставки, както и интерактивни механизми на взаимно конституиране.
Основната ИДЕЯ на настоящия проект е да се проучат спорове или историографски „войни“, водени от национални историци на Балканите от появата на модерните нации и национални държави до наши дни. Под историографски „войни“ следва да се разбират (метафорично) продължителни и ожесточени спорове по определени въпроси между историци от различни нации, които отиват отвъд обичайното различие в мненията и вариации в предложените интерпретации в посока радикално противоположно разбиране на „историческите реалности“, свидетелстващо за целенасочена и ожесточена „политика на историята“. Това изследване ще адресира широк кръг спорни въпроси между няколко балкански държави. Ябълките на раздора са най-вече от средновековната епоха, късноосманския и ранния следосмански период – и това е разбираемо. Повечето балкански народи са имали „свои“ държавни образувания и славни времена през Средновековието (гърците претендират също за античността, както и румънците и албанците), докато късната Османска империя осигурява на балканските народи контекста на тяхното държавно изграждане, в който липсата на ясни етнически граници стимулира съпернически стремежи и национални претенции върху територии с етнически смесено или колебливо население. В резултат на балканските войни в началото на ХХ в. възникват нови спорни теми (сами по себе си резултат от предишни претенции и иредентистки планове), които също обикновено се разглеждат от историци от следващите поколения, включително и тези, работещи при авторитарни и комунистически режими, в светлината на предишния исторически опит и фрустрации – един вид (изопачена) „историческа памет“. Именно поради тази причина подчертаваме ключовата роля на тези периоди за конструирането на повечето от противоречията, които не стихват и днес. Самите спорове се оформят основно след създаването на независимите балкански национални държави заедно с пробива на „научната“ или „критичната“ историография. Но те имат своята предистория в патриотичните „романтични“ опити за писане на история в периода на национално формиране (национални „възраждания“) в матрицата на късната Османска империя.
Що се отнася до понятието „Балкани“, то е предмет на различни дефиниции, някои от които включват повече, а други по-малко географски области, обикновено въз основа на исторически (цивилизационни) и културни („етнографски“) аргументи, които често са продукт на геополитиката. На този етап бих избегнал дефиниции и бих подходил по-прагматично, заявявайки, че ще се занимаваме предимно с писането на история в Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина и Северна Македония от бившето югославско пространство, Албания, България, Гърция, Румъния и Турция.
Въпросните оспорвани теми са твърде разнообразни, но представянето им може да се опрости, като се подредят по видове, без претенции за изчерпателност. По начало някои спорове засягат етническия произход или „националното“ съзнание на важни исторически личности. Други са свързани с етническия състав на средновековни (особено краткотрайни) държави, тъй като той се предполага да предостави исторически права на по-късната нация върху съответната територия. Свързани с това са и споровете за границите на определена средновековна държава и за нейното политическо, религиозно и културно влияние върху други. Въпрос, който се оказва особено заплетен, е участието на даден народ в „етногенезиса“ на друг – очевидно тема, свързана с национална чувствителност, гордост или усещане за унижение. Други противоречия се отнасят до общо имперско наследство, особено до византийското и османското, свързани съответно с гърците и турците (за което те често се държат отговорни). Доколкото националната/националистическата историография припомня някогашни вражди (битки, жестокости, господство и др.), съвременни народи биват превърнати в „изконни врагове“.
Ето някои примери за типовете спорове за всички епохи, които предстоят да бъдат проучени. Някои от тях са свързани с етническия произход или „националното“ самосъзнание на ключови исторически личности, респективно с националното присвояване на техните постижения. Сред най-известните примери са братята Кирил и Методий, създатели на славянската писменост и византийски мисионери, за чийто произход претендират както гърци, така и българи (а също и македонци), и чието всеславянско дело бива „чехизирано“ заради първоначалната им мисия във Великоморавия или „българизирано“ заради последвалия успех на начинанието им, осъществен от техните ученици в България. Друг пример е династията на Асеневци, основатели през 1187 г. и владетели на Второто българско царство, чиято етническа принадлежност се превръща в предмет на дългогодишен спор между румънци (претендиращи за влашкия им произход) и българи – спор, който прераства във въпроса за „националния характер“ на основаната от тях държава и за значимостта на съответния етнически елемент в нея. Друга оспорвана личност е Янош Хуняди (1406-1456), за чийто произход и съответно величие и славни дела претендират както унгарци и румънци, така и сърби. Оспорвани водещи представители на националното Възраждане от XIX в. са редица книжовници в Македония като братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев и Григор Пърличев, считани за българи от българските историци, но претендирани и от македонските историци. За някои участници в Гръцката революция, ползващи се с героичен статус, като Маркос Боцарис, претендират както гърци, така и албанци, докато имената на други са българизирани от българските историци, а за някои герои от сръбските въстания претендират както българи, така и сърби (например Велко Петров[ич]). Подобни битки за националната принадлежност на ключови фигури в националните движения по същество представляват игри с нулев резултат с цел себеизтъкване, престиж и влияние.
Други спорове се отнасят до етническия състав на някои (особено краткотрайни) средновековни държави. Пример за това (освен споменатото по-горе Второ българско царство) е държавата на цар Самуил в Македония (ок. 976-1118 г.) със смесено население, включващо славяно-българи, власи, гърци, албанци и т.н., превърнала се в обект на дългогодишни исторически спорове между български, сръбски и македонски историци. Друг пример са средновековните държавици в Македония през XIII-XIV в. (като тези, управлявани от Добромир Хриз и от Марко Кралевич), за които претендират сръбски, български и македонски историци. С тези претенции са свързани и споровете за политическото, религиозното и културното влияние на дадена държава върху други, например за византийското („гръцкото“) влияние върху всички останали или за влиянието на Първата българска държава върху населението на север от река Дунав (бъдещите румънци), или пък на Сръбската империя при крал Стефан Душан (1308-1355) върху гърците и българите и т.н. Трябва да се добави въпросът за спорното участие на даден народ в „етногенезиса“ на друг: например за славянския елемент в румънския етногенезис, демонстриран от изобилието на славянски думи в признатия за романски румънски език, или за ролята на албанците, власите и славяните в новогръцкия етногенезис – обект на безкрайни спорове от XIX в. насам.
От споровете за етническия характер на жителите на дадена област през определен исторически период произтича и въпросът за „историческите права“ върху съответната територия в настоящето (наред с аргументите относно нейната актуална етническа принадлежност и „естествените граници“ на съответната страна). Неслучайно само териториите, оспорвани в даден момент от миналото, са ставали обект на подобни историографски войни. Такива известни спорни региони на Балканите са Македония между България, Гърция и Сърбия, към които се добавят македонските претенции, основаващи се на твърдения за етнически македонски характер на тази провинция от много ранна дата; или историческите области Добруджа (между Румъния и България), Западна и Източна Тракия (между Турция, Гърция и България), Косово (между сърби и албанци) и Епир (между Гърция и Албания). Показателно е, че териториалните претенции, издигнати по време на Балканските войни (1912-1913 г.) и политико-териториалното преустройство след Първата световна война, са обосновани с изследвания на Средновековието, а историографията пряко обслужва политиката.
Други противоречия се отнасят до имперското наследство, особено византийското, османското и комунистическото. Например българските и сръбските историци обвиняват византийските „гърци“, че елинизирали славянските си поданици и упражнили деморализиращо влияние върху съседните средновековни държави, а османските гърци – че елинизирали останалите православни християни. Обратно, румънските историци оплакват „присвояването“ на Византия от „гърците“ (тъй като румънците се смятат за истинските наследници на римляните) и изтъкват, че румънците спасили наследството ѝ след падането на Константинопол под властта на османците. Все още се води непримирима историографска война относно характера и последиците от османското господство, а наследството му все още се отхвърля категорично от историците на повечето балкански народи, с изключение на босненците и в някои случаи на албанските мюсюлмани. След първоначалния период на кемалистко отхвърляне на същото наследство, турските историци присвояват и интерпретират Османската империя в положителна светлина като социално справедлива, етнически разнообразна, религиозно толерантна и т.н. Някои от полемиките се отнасят повече към сферата на политическата журналистика и са разпалвани главно от журналисти, писатели, политици и т.н., докато други остават ограничени в „автономното“ академично поле на историографията и са водени от професионални историци. Въпреки това границите между тези две сфери – и изобщо между публичната и професионалната история – остават размити.
Създаването на новите балкански държави също е обект на противоречиви интерпретации, доколкото то се представя или като освобождение от деспотично и назадничаво чуждо господство, или като брутално прогонване на мюсюлманското население от региона и изкореняване на османската цивилизация. Редица спорове възникват около оценката на военните конфликти между балканските държави в следосманския период, особено по време на Втората балканска („Междусъюзническа“) война и Първата световна война. Някои национални историографии полагат големи усилия, за да разкрият зверствата, извършени по време на военна окупация от съседна държава (например българската окупация на части от военновременна Сърбия или Румъния), докато други наблягат на потисничеството над техните сънародници вследствие на следвоенното прекрояване на границите (например съдбата на българи, турци и албанци в съседни държави). Съответно съдбата на сърбите по време на Топлишкото въстание през 1917 г. е основен акцент в сръбската историография, докато българските историци публикуват активно изследвания върху съдбата на българите в районите на Босилеград и Цариброд (днешен Димитровград в Сърбия) след 1919 г.
Комунистическата историография първоначално се опитва да скъса със съществуващата „буржоазна“ традиция и да постави икономическото развитие и класовата борба в центъра на анализа, избягвайки по този начин националистическата реторика. Но това се прави по един доста повърхностен начин и е краткотрайно, тъй като комунистическите режими скоро прибягват към национализма, при което комунистическата версия на историята бива присадена към националния разказ. Смяната на режима от държавен социализъм към либерална демокрация и произтичащото от това „пренареждане“ на миналото водят до пореден списък от спорни теми, като например естеството на военновременните режими и съществуването на фашизъм; жестокостите, извършени от режимите преди 1945 г., включващи обвинения в геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и съучастие в Холокоста; ролята на съперничещите си съпротивителни движения; силите, стоящи зад налагането на комунизма и (мащаба на) извършените от него престъпления и т.н. Сръбският и хърватският случай са особено интересни в това отношение с промените в интерпретацията на създаването и характеристиките на първа (междувоенна) и втора (комунистическа) Югославия, както и с инструментализацията на миналото, по-специално на масовите зверства по време на Втората световна война, дала отражение и до днес в интерпретациите на престъпленията, извършени по време на войните в бивша Югославия.
Що се отнася до съвременната история, най-ожесточените спорове са свързани с Втората световна война, когато България не само застава на страната на Германия, но окупира и анексира територии от Гърция и Югославия. Така например потушаването на Драмското въстание през 1941 г. се тълкува по твърде различни начини от гръцките и българските учени. Случаят с Албания е по-сложен: окупирана и анексирана от Италия, тя може да се разглежда като първата жертва на чужда агресия в региона, но териториалното ѝ разширяване под италиански контрол е остро критикувано от учени от съседните страни. Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Северна Гърция и Пиротско от българските власти по време на войната е тема на остър спор между българската и македонската историография, а донякъде и гръцката, и сръбската. Характерът на военновременните режими е преди всичко въпрос на вътрешен дебат във всяка страна, но все пак е тясно свързан със споровете на международно ниво. Парадоксът се състои в това, че мнозина от изповядващите критична нагласа историци в страни като Румъния и България са склонни да „защитават“ политиката на съответната държава по време на Втората световна война срещу критиките от чужбина, особено срещу тези, идващи от историци от съседни, пострадали от окупация, страни. Етническото прочистване продължава да бъде важна тема, въпреки че размяната на население след Втората световна война е сравнително по-малка в сравнение с предишните десетилетия. Тя достига нов връх с насилственото изселване на стотици хиляди турци и мюсюлмани от България през 1989 г., а по-късно и с войната в бивша Югославия. Като цяло обаче е важно да се подчертае, че дори през комунистическия и посткомунистическия период историографските войни много по-често се концентрират върху далечното минало, отколкото върху скорошни събития.
Опитите за преодоляване на взаимните предразсъдъци и дори за изготвяне на общи учебници след 1989 г. срещат подозрение, а големите национални разкази не се променят особено, освен че се изоставят някои националистически и комунистически клишета. Националистическото писане на история оцелява и до днес, макар и да не е безспорно. Всъщност с колапса на бивша Югославия „търсенето“ на национални/националистически разкази и национална изключителност дори се увеличи в някои държави-наследнички като Хърватия и Северна Македония. Разпадането на Югославия направи ясно видима необходимостта да се подчертаят и изследват по-внимателно различията и вътрешните противоречия в рамките на това, което някога беше наричано „югославска историография“. Те включват не само двустранни напрежения (като например между сръбските и хърватските историци), но и различни оценки на османското и комунистическото минало или на ролята на отделните съпротивителни движения, действали в югославското пространство по време на Втората световна война.
ЦЕЛИТЕ на този проект са преосмислянето и критичният анализ на балканските историографски битки и войни. Освен отчитането на политическите (особено на националистическите) употреби на историята и представянето на силни случаи на „политика на историята“, превърнати в политика чрез историята, интригуващият и нетривиален феномен, който ще бъде изследван, е как господстващите национални разкази се кръстосват и преплитат в процеса на своето противопоставяне. Освен това ни интересува как самоцелните национални интерпретации се съчетават с широко разпространената вяра на историците-позитивисти в научния статут на дисциплината и в „обективността“ или „истината“. По какъв начин политическата партизанщина е пречела на изповядвания от тях емпиризъм и е повлияла на резултатите от работата им? В тази връзка е особено интересно да се търсят различия в мненията по спорните въпроси в рамките на конкретна национална историография като признаци на непартизански и плуралистичен подход. Важно би било също така да се проучи кои спорове при какви обстоятелства са придобили обществено-политическо значение („публичният живот“ или публичните употреби на академичната историография) и кои са останали ограничени в рамките на „автономното“ академично поле. И накрая, какво може да каже всичко това на нас, днешните историци, за отношенията между историята, политиката и историческата култура и може ли то да хвърли светлина върху актуалните дебати във връзка с „политиката на историята“ в нашето съвремие, които е много по-скептично към идеалите на научната позитивистка историография? Това са все общи въпроси, които ще бъдат многократно разглеждани по време на изследването и се надяваме да бъдат осветлени от неговите резултати. Те съчетават разнообразни изследователски полета, като епистемологията, социалната обусловеност на научната дейност, политиките на идентичността и моделите на изграждане на собствения образ в противовес на Другия/другите, транснационалните процеси на трансфер и рецепция на знание и др. Такива въпроси и перспективи ще придадат и теоретична дълбочина и последователност на изследването, надхвърляйки регионалната рамка и засягайки общи проблеми на производството на историческо знание.
В този смисъл изследването се свежда до редица конкретни задачи. Първо, да се идентифицират въпросите, които са предизвикали разгорещени дебати между историци от две, три или повече нации. Второ, да се анализират използваните (често противоречиви) формулировки, концепции, аргументи, логика, стратегия и реторика, както и тяхната еволюция във времето. Трето, да се разкрият мотивите, намеренията, предположенията, имплицитните идеи, изводите и т.н., които задвижват спора. Четвърто, да се поставят спорните въпроси в техния съвременен социално-политически и културен контекст като начин за разкриване на тяхната публична функция. Пето, да се сравнят по-старите възгледи със съвременното научно третиране на подобни теми. Шесто, да се види по какъв начин тези дебати са включени в големите разкази на съответните държави и да се анализира въздействието им върху тях, както и тяхното преплитане. И накрая, като ефект от гореизложеното, да се неутрализират и релативизират историографските битки и войни, и по този начин да се предложи различна визия за балканската история, основана на споделен опит, връзки на много нива и сходни предизвикателства.
В крайна сметка това означава да се приложи транснационална и релационна перспектива към сложната и преплетена историческа реалност на Балканите. Подобен подход има огромен познавателен потенциал и иновативна сила, тъй като не просто оспорва доста провинциалната национална парадигма от една по-„космополитна“ и „интернационална“ гледна точка, но и вниква в редица теми, придавайки нови значения на историческите въпроси. Разглеждането на съвременната история на Балканите през призмата на историографията по този взаимосвързан и преплетен начин, подкопавайки усещането за национална „културна автаркия“, представя релефно нови характеристики на историческите явления и променя целия исторически пейзаж.
Едно нещо трябва да е ясно от самото начало. Изучавайки националистическите историографски спорове, ние нямаме за цел да решаваме кой е бил прав и кой е грешал. Като оставим настрана истинността на някои елементарни „факти“, на едно по-високо (или по-основополагащо) ниво на генерализирани представи и разкази за миналото, въпросът е за „релевантността“, а именно за релевантността на националистическата визия за преднационалното минало и за грешките на национализирането и раздробяването на миналото (Berger and Lorenz 2010). Все пак, за да не изглеждат резултатите ни високопарни и повърхностни, не могат да бъдат пренебрегнати и въпросите за „истинността“ или правдивостта на националистическите интерпретации както на „фактологично“, така и на интерпретативно равнище. Затова ще проучаваме и първичните източници, за да се ориентираме в доказателствата, на които почиват тези интерпретации. Що се отнася до средновековните източници, византийските и латинските са достъпни в превод на основните западни езици и на руски, както и в (често селективни) издания на балкански езици. Ще проявим специален интерес към начина, по който те са били използвани, но и към проявите на тенденциозност при подбора им за публикуване и коментиране.
На фона на СЪСТОЯНИЕТО НА ПРОБЛЕМАТИКАТА изследването на историографските войни между балканските национални/националистически историци се очертава като предизвикателство и новаторство. Доколкото ми е известно, нито едно изследване не е превръщало подобни противоречия в предмет на цялостно проучване и не се е опитвало да ги анализира по сравнителен, транснационален и непартизански начин. Донякъде по-ограничен прецедент, засягащ връзката историография-политика, но методологически доста различен и фокусиран само върху Македония за кратък период, е изследването на българо-югославските спорове на Щефан Трьобст (1983). По принцип по-балансираните и „неутрални“ описания на балканската история, особено от историци извън региона, се опитват да избегнат противоречивите национални гледни точки (например Mazower 2002, Glenny 2012, Castellan 1992, Stavrianos 2000, Brunnbauer and Buchenau, 2018, Schmitt, 2019). Техните изследвания са посветени на историята, а не представляват истории на историографията, и отхвърлят историографските битки като ексцесии, вместо да се изправят срещу тях по рефлексивен и критичен начин като предложения тук. Намерението на настоящия проект е да се позиционира, така да се каже, на известно разстояние зад гърба на националните/националистичните историци, изследвайки игрите, в които те участват, залозите на тези игри, стратегиите и реторичните средства, които използват, за да убедят своите читатели – накратко, да разопакова и разобличи механизмите на „политиката на историята“. Това със сигурност не е правено досега. Подобен стремеж се обуславя и от днешната публична популярност и политическа значимост на тези спорове.
Покрай оригиналността на конкретния обект на изследване, историята на историографията е за съжаление пренебрегвана от историците в балканските страни и все още се смята за „спомагателна“ дисциплина. Онова, което се включва под рубриката „историография“ (както традиционно се нарича историята на писането на история в региона), представлява безвкусно представяне на определена историческа книга или на творчеството на някой „класически“ автор с оглед на това, което понастоящем се приема за вярно, и на онова, което е доказано погрешно („факти“ и интерпретации). Съществуват някои забележителни изключения, най-известните от които са изследването върху митовете в румънското „историческо съзнание“ на Лучиан Боя (2001 г.), изследването на Ефи Гази относно гръцката историография (2000 г.), трудът на Андонис Лякос върху съвременното гръцко „историческо въображение“ (2001 г.), книга на Христина Кулури (2020 г.), изследването на Коста Николич върху полемиките в югославската историография (2003 г.) и може би трите ми книги за българската историография относно средновековната и модерната епоха (2004, 2011, 2021 г.). И все пак, във всички тези случаи една определена национална историография е разглеждана, така да се каже, „отвътре“. Настоящият проект е много по-амбициозен, тъй като има намерение да се ангажира транснационално с няколко балкански национални историографии, вглеждайки се конкретно във „войните“, които те водят една срещу друга и които същевременно представляват точки на пресичане и преплитане между техните национални големи разкази. Това е действително новаторската идея, която стои зад проекта.
Предложеното изследване е също така изключително новаторско, що се отнася до европейската история на историографията като цяло, макар че със сигурност не мога да претендирам за пълна оригиналност. Историографските дебати, разбира се, са били изследвани многократно (достатъчно е да се сетим за Historikerstreit), както и начинът, по който писането на история е било повлияно от и на свой ред е подхранвало множество конфликти. Редица изследвания са посветени на влиянието на национализма върху историографията (Berger, ed. 2007, Berger, Eriksonas and Mycock, eds. 2008, Berger, Donovan and Passmore 1999) и на начина, по който национализмът използва и злоупотребява с представите за Средновековието в частност (Bak et al., eds. 2009). Други пък сравняват националните историографии и разглеждат техните прилики и разлики, както и взаимните влияния и обмен на идеи (Conrad and Conrad, eds. 2002). Съществуват и изследвания върху ролята на историците като строители на нации (Berger and Lorenz, eds. 2010, Deletant and Hanak, eds. 1988). Но комплексни многостранни изследвания от вида на предложените тук, които разглеждат спорове между няколко национални историографии, „кръстосват“ националните историографски перспективи по „чувствителни“ въпроси и изследват преплитането на цели (канонични) национални разкази, почти няма. Забележително изключение е колективният сборник на Франк и Хадлер, посветен на „припокриващи се национални истории“ в Европа, който се фокусира върху историографски спорове, възникнали в резултат на териториални застъпвания между държавите (2011). Както може да се види от горната предварителна типология на спорните въпроси, аз предлагам една всеобхватна и много по-разнообразна програма и прилагането на съвсем различен набор от методологии (вж. по-нататък). По този начин аз и членовете на екипа се надяваме не просто да възпроизведем съществуващи изследвания, включвайки различна (балканска) „проблематика“, но и да надхвърлим съвременното състояние на проблематиката, използвайки нови подходи и повишена рефлексивност.
Наблюдавайки съвременното състояние на историческите изследвания в по-далечни страни, можем да отбележим изследванията на „войни за историята“, т.е. на сблъсъци между възгледите по определени исторически въпроси, застъпвани от професионални историци, и историческата „памет“ или „съзнание“ на определена национална публика, особено на журналисти, учители по история, общественици, политици и т.н. (вж. например Лякос за Гърция [2008], Йордаки за Румъния [2004], Везенков за България [2010]). Но това е друг вид конфликт – професионалната историография срещу „любителските“ (но популяризирани) исторически представи – и е отново ограничен до дадена национална публика. Друг вид начинание е инициативата след 1989 г. (по примера на Западна Европа) за изчистване на училищните учебници на Балканите от „образи на врага“ и за търсене на по-помиряващи начини за представяне на минали конфликти (Koulouri 2002). Въпреки че това е начинание от различен вид, настоящото изследване ще има за цел да посочи начини за избягване на едностранчиви перспективи при разглеждането на конфликти в учебниците.
Настоящият проект има редица ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНИ аспекти и особености, освен принадлежността си към историята на историографията – сама по себе си една наистина иновативна област (за разлика от по-традиционната „теория и методология на историческото познание“), повлияна от други дисциплини. Доколкото историците често прилагат лингвистични аргументи в своите дебати поради предполагаемите тесни връзки между езика и етническата принадлежност, ще търсим и подкрепата на историческата филология (особено на славистиката) и на съвременната лингвистика, но също така и ще навлезем в политическата история на местните езици или „диалекти“. От решаващо значение в това отношение е езиковата компетентност на избрания екип, който в своята цялост владее почти всички балкански езици (числящи се към шест различни езикови семейства). Централно място в проекта заема изследването на влиянието на национализма върху историографията, откъдето произтича и релевантността на изследванията на национализма – интер- и мултидисциплинарна област par excellence, включваща (освен история) социология, (когнитивна) психология, културна антропология, политология и др. Социологията (особено на институциите) също така ще бъде от съществено значение, особено при изучаването на институциите и мрежите, в които са работили и взаимодействали историците. А в нашия подход към националните разкази няма как да не се опираме и на интердисциплинарния narrative turn в социалните и хуманитарните науки (вдъхновен от литературната теория или поетиката) и на наративността в историята, в частност на големите (или мета) национални разкази (Megill 1995, 151-174, Jarausch and Sabrow, eds, 2002, Eckel 2007).
Изследването на историографските „войни“ по спорни въпроси между национални историци на Балканите има за цел да окаже силно ВЪЗДЕЙСТВИЕ върху регионалната историография и да има някои по-широки практически последици. Трябва да подчертаем, че тук не става въпрос за „студен“ обект на изследване от чисто „академичен“ интерес. Напротив, тъй като не са били анализирани и неутрализирани (още по-малко „деконструирани“), от време на време подобни латентни битки избухват на открито. Като поставим на фокус двустранни или многостранни национални/националистически конфликти по исторически въпроси, ще откроим и начините за подкопаване и преодоляване на едностранчивостта на националните перспективи. Демонстрирайки потенциала на нови изследователски методологии и гледни точки, излизащи извън рамките на националната парадигма, се надяваме да съживим и да дадем нова насока на историческата наука в региона. И накрая, едно сравнително, рефлексивно и критично изследване в областта на историята на историографията ще покаже теоретичната значимост и огромния критичен потенциал на последната. В процеса на работа по проекта около ядрото на нашия екип ще бъде създадена мрежа от съмишленици историци в региона, които ще разпространяват нашите идеи и методи.
Предложеното изследване има потенциал за по-широко публично ВЪЗДЕЙСТВИЕ. Изследването на толкова негативно натоварени явления, каквито са споровете между съперничещи си национални исторически традиции, е поучително по различни начини, достигайки до по-широка публика. По парадоксален начин, в случая надеждата е да се намалят действителните конфликти чрез изучаването им в историографията. Така опознаването и сблъсъкът с други гледни точки, различни от вкоренените национални, изостря възприятието на човека за другите и му открива нови хоризонти. Съпоставянето на различни гледни точки ги балансира и до известна степен също ги неутрализира. Такова е поне нашето разумно очакване. То също така може да се окаже инструмент за намаляване на враждебните възприятия в региона, улеснявайки европейската му интеграция чрез включването в ЕС на Западните Балкани (Северна Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина, Албания, Косово) в близко бъдеще.
Bak, Janos et al., eds. Uses and Abuses of the Middle Ages: 19-th – 21-th Century. (Munchen: Wilhelm Fink, 2009).
Berger, Stefan and Chris Lorenz, eds. Nationalizing the Past. Historians as Nation Builders in Modern Europe (Houndmills, Basinstoke, Palgrave Macmillan 2010).
Berger, Stefan, Linas Eriksonas and Andrew Mycock. Narrating the Nation (Berghahn Books, 2008).
Berger, Stefan, Mark Donovan and Kevin Passmore. Writing National Histories. Western Europe since 1800 (London and New York: Routledge, 1999).
Berger, Stefan, ed. Writing the Nation. A global Perspective (Palgrave Macmillan, 2007).
Boia, Lucian, History and Myth in Romanian Consciousness (Budapest: Central European University Press, 2001).
Brunnbauer, Ulf and Klaus Buchenau. Geschichte Südosteuropas (Dizingen: Reklam, 2018).
Castellan, George. History of the Balkans XIV-XX Centuries (East European Monographs, 1992).
Conrad, Christoph und Sebastian Conrad, Hrsg. Die Nation schreiben. Geschichtswissenschaft im internationalen Vergleich (Göttingen: Vandenhoek und Ruprecht, 2002).
Daskalov, Roumen. Debating the Past. Modern Bulgarian History from Stambolov to Zhivkov (Budapest: CEU Press, 2011).
Daskalov, Roumen. Master Narratives of the Middle Ages in Bulgaria (Leiden and Boston: Brill, 2021).
Daskalov, Roumen. The Making of a Balkan Nation. Historiography of the Bulgarian Revival (Budapest: CEU Press, 2004).
Deletant, Dennis and Harry Hanak, eds. Historians as Nation-Builders . Central and South-East Europe (Houndmills, Basingstoke and London, Macmillan Press, 1988).
Eckel, Jan. „Der Sinn der Erzählung. Die narratologische Diskussion in der Geschichtswissenschaft und das Beispiel der Weimargeschichtschreibung“ in: Jan Eckel und Thomas Etzemüller, Hrsg. Neue Zugänge zur Geschichte der Geschichtswissenschaft (Göttingen: Wallstein Verlag), 201-230.
Evans, R. and Guy Marchal, eds. The Uses of the Middle Ages in Modern European States (Palgrave Macmillan, 2011).
Frank, Tibor and Frank Hadler, eds. Disputed Territories and Shared Pasts. Overlaping National Histories in Modern Europe (Palgrave Macmillan, 2011).
Gazi, Effi. Scientific National History. The Greek Case in Comparative Perspective (1850-1920) (Peter Lang, 2000).
Gazi, Effi. “Theorizing and Practising ‘Scientific History’ in South-Eastern Europe (Nineteenth-Twentieth Century): Spyridon Lambros and Nicolae Iorga” in: Stefan Berger and Chris Lorenz, eds. Nationalizing the Past. Historians as Nation Builders in Modern Europe (Houndmills, Basinstoke, Palgrave Macmillan 2010), 192-208.
Gillet, Andrew. On Barbarian Identity. Critical Approaches to Ethnicity in the Early Middle Ages (Turnhout: Prepol Publishers, 2002).
Glenny, Misha. The Balkans: Nationalism, Wars, and the Great Powers 1804-2011 (Kindle Edition, 2012).
Iordachi, Constantin. „’Entangled Histories“’ Re-writing the History of Central and Southeastern Europe from a Relational Perspective” – Etudes Européennes, 2004, 1-13.
Jaeger, Stephan. Erzähltheorie und Geschichtswissenschaft. – In: Vera und Ansgar Nünnig, eds. Erzähltheorie: transgenerisch, intermedial, interdisziplinär (Trier, 2002).
Jarausch, Konrad und Martin Sabrow, Hrsg. Die historische Meisterezählung (Göttingen: Vandenhoeck und Ruprecht, 2002).
Jelavich, Barbara. History of the Balkans. Vol. 1-2 (Cambridge and New York, 1983).
Koulouri, Christina (ed.) Clio in the Balkans. The Politics of History Education. Thessaloniki (Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe, 2002).
Koulouri, Christina (ed.). Teaching the History of Southeastern Europe. (Thessaloniki: Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe 2001).
Koulouri, Ch. Foustaneles kai chlamydes. Istoriki mnimi kai ethniki taflotita 1821-1930 (Athens: Alexandreia, 2020).
Kreiswirth, Martin. “Tell Me a Story. The Narrativist Turn in the Human Sciences” in: Martin Kreiswirth and Thomas Carmichael, eds. Constructive Criticism: The Human Sciences in the Age of Theory (University of Toronto Press, 1995).
Liakos, Antonis. “History Wars: Questioning Tolerance” in: Discrimination and Tolerance in Historical Perspective, Gudmundur Halfdanarson, ed. (Pisa, Pisa University Press, 2008), 77-92.
Liakos, Antonis. “The Construction of National Time: The Making of the Modern Greek Historical Imagination” – Mediterranean Historical Review, 16:1 (2001), 27-42.
Liakos, Antonis. The Making of Greek History. “The Construction of National Time” in Jacques Revel and Giovanni Levi, eds. Political Uses of the Past. The Recent Mediterranean Experience (London, Frank Cass, 2001), 27-42.
Nikolić, Kosta. Prošlost bez istorije. Polemike o jugoslavenskoj istoriografiji, 1961-1991 (Beograd, 2003).
Mazower, Mark. The Balkans. A Short History (Random House, 2002).
Megill, Allan. „’Grand Narrative’ and the Discipline of History” in: Frank Ankersmit and Hans Kellner, eds. A New Philosophy of History (The University of Chicago Press, 1995).
Pocock, John. Thought and History. Essays on Theory and Method (Cambridge, 2009).
Pohl, Walter. “Telling the Difference: Signs of Ethnic Identity” in Walter Pohl and Helmut Reimitz, eds. Strategies of Distinction. The Construction of Ethnic Communities, 300-800 (Leiden-Boston: Brill, 1998).
Randeria, Shalini. “Geteilte Geschichte und verwobene Moderne“ in Zukunfsentwürfe: Ideen für eine Kultur der Veränderung, eds. Jörn Rüsen, Hanna Leitgeb, Norbert Jegelka. (Frankfurt/New York: Campus Verlag, 1999), 87-96.
Randeria, Shalini. “Entangled Histories of Uneven Modernities: Civil Society, Caste Solidarities and Legal Pluralism in Post-Colonial India” in Yehuda Elkana, Ivan Krastev, Elísio Macamo, Shalini Randeria (eds.). Unraveling Ties. From Social Cohesion to New Practices of Connectedness (Frankfurt – New York, Campus Verlag, 2006), 284-311.
Rexroth, Frank. Hrsg. Meistererzählungen vom Mittelalter (München: R. Oldenbourg Verlag, 2007).
Schmitt, Oliver. Der Balkan im 20. Jahrhundert. Eine Postimperiale Geschichte (Stuttgart: Kohlhammer, 2019).
Skinner, Quentin. Visions of Politics. Volume One: Regarding Method (Cambridge, 2002).
Stavrianos, Leften. The Balkans since 1453 (NYU Press, 2000).
Troebst, Stefan. Die bulgarisch-jugoslavische Kontroverse um Makedonien 1967-1982 (München: R. Oldenbourg Verlag, 1983).
Vezenkov, Alexander. “Das Pojekt und der Skandal ‘Batak’,” – Südosteuropa. Zeitschrift für Politik und Gesellschaft, 2010, no. 2, 250-272.
Wenkus, Reinhard. Stammesbildung und Verfassung: Das Werden der frümittelalterlichen Gentes. Cologne, 1961.
Werner, Michael and Bénédicte Zimmermann (eds.) De la comparaison à l’histoire croisée. Le Genre humain 42 (Paris, Seuil, 2004), 15-49.
Werner, Michael and Bénédicte Zimmermann, “Vergleich, Transfer, Verflechtung. Der Ansatz der Histoire croiéee und die Herausforderung des Transnationalen“ – Geschichte und Gesellschaft, 28:4 (2002), 607-636.
Werner, Michael and Bénédicte Zimmermann. „Beyond Comparison: ‘Histoire Croisée’ and the Challenge of Reflexivity” – History and Theory 45 (February 2006), 30-50.
Wolfram, Herwig. The Roman Empire and Its Germanic Peoples (Berkeley, 1997).
Проектът „Балкански историографски войни“ е финансиран от Фонд научни изследвания в рамките на програма „Вихрен – 2021“ (договор КП-06-ДВ/7 от 15.12.2021 г.).